Блага Николова Родена на 2 януари 1922г. в Бяла Слатина 1941г. завършва класическата гимназия в София и славянска филология в Софийския университет. Учи пиано през 1952-1954г. работи по свое желание във вестник за строителството в Родопите; впечатленията си отразява в романа “Пътуване към себе си” издава антологии, занимава се с преводаческа дейност 1992-1993 – вицепрезидент на Република България 1938г. за пръв път печата в списание “Българска реч” , след това в списанията “Ученически подем” , “Изкуство и критика” През 50-те години участва в бригадирското движение Стихосбирки - “Обратно време”, “На открито” , “Песни за Родопите” , “До утре” Поеми – “Лиляна”, “Пулковски меридиан” Романи – “Пътуване към себе си” , “Отклонение” , “Лавина” 1989 – 1992г. активната политическа дейност на Димитрова е отразена в сборник с политически етюди “Предизвикателства” През целия си творчески живот Димитрова е преводачка
Никола Вапцаров
1909г 24 ноември - В Буга Махала, в семейството на Иван и Елена Вапцарови се ражда първородният им син Никола През 1911 и 1915г. съответно се раждат неговата сестра Райна и брат Борис 1916 – 1920г. Вапцаров получава началното образование в родния си град 1920 – 1924г. – първи по-сериозни срещи с образците на световната и българската литература 1924г. септември – записва се като ученик в пети гимназиален клас на Мехомийската(Разложката) смесена гимназия 1926 – 1931 – отпечатано първото му стихотворение “Към светли идеали!” във в.”Борба” бр.11,1926г. 15 август 1926г. – записва се в Морското машинно училище във Варна 16 юли 1926г. – Н.Вапцаров полага клетва за вярност пред Царя и Отечеството 1 октомври 1930г. – постъпва на стаж на миноносеца “Дръзки” 1932г. – завършва Морското машинно училище. Пътува по средиземно море. Работи като огняр и после като машинен техник във фабрика за хартия . Започва любовната му връзка с Бойка Димитрова 1933г. – Става член на БРП 1934г. – Оженва се за Б. Димитрова 1935г. – Пише драмата “Вълната ,която бучи” 1936-1937 – Започва да пиша детски стихотворения и цикъла ”Песни за една страна” 1938г. – печата във вестниците “Леорски преглед” и “Заря” 7 Януари 1939г. – Умира баща му 1940г. – Издава първата и единствената си стихосбирка “Моторни песни”. Включва се в Соболевската акция. Арестуван по ЗЗД в обвинение “пропаганда на СССР” 1941г. – Става сътрудник на военната комисия при ЦК и БКП. Занимава се с нелегална работа. 3 март 1942г. – арест на Вапцаров 6-7 юли 1942г. – започва процесът по дело №585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК И БКП , сред които е Вапцаров 23 юли 1942г. – Осъден на смърт чрез разстрел(включително още шестима подсъдими) 23 юли, Вечерта – Н.Вапцаров (заедно с А.Иванов , П.Богданов ,А.Романов ,А.Попов и Г.Минчев) е разстрелян на стрелбището в Школата за запасни офицери
Емилиян Станев
Никола Стоянов Станев Роден на 28 февруари 1907г. във Велико Търново Учи до 6 гимназиален клас в град Елена, но на зрелостен изпит се явява във врачанската гимназия през 1928г. като частен ученик През 1931г. публикува разказа “Срещу Великден” в библиотеката “Книга на книгите” От 1932 до 1944 работи като чиновник в софийската община През 1945г. управлява ловното стопанство в с.Буковец .Великотърновско. Сътрудничи на сп. “Съдба”, “Завети”, “Златорог” и др. През 1938г. излиза първата му книга ,сборникът му с разкази “Примамливи блясъци”. Там са представени произведенията “През зимата” и “Пролетни стремежи”.Следващите му няколко книги – “сами” , “Вълчи нощи” , “Тежък живот” ,“След това” – са важни в живота му и му отреждат място сред най-изтъкнатите анималисти на българската литература Пише повести – “Тиха вечер” и “Крадецът на праскови” От 1950г. работи цели 14 години върху романа “Иван Кондарев” Издава много книги за деца и юноши : “Повест за една гора” , “Чернишка” , “Януарско гнездо” , “Горски чудеса” , “Козелът” и др. Последните му разкази са : “Вълкът” , “Скот Рейнолдс и непостижимото”, “Язовецът” “На сън и наяве” остава незавършен
Христо Ботев е роден на 6. януари 1848 г. в гр. Калофер. Учи в Карлово и Калофер, а през 1863 г. заминава за Одеса, където постъпва в Одеската гимназия, но през 1865 г. е изключен за свободолюбивите си идеи. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, още същата година е принуден да емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. "Гайда" и "Дунавска зора". По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. "Дума на българските емигранти" (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. "Свобода" и "Независимост". Издава сатиричния вестник "Будилник" (1873). След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган - в. "Знаме" (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. "Нова България" (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб "Радецки" и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит - 02. 06. 1876 г. Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител, Христо Ботев се превръща в икона за българите, в национален символ. Автор само на 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес, а цялото му творческо наследство предлага една радикална версия на българското национално мислене и философия.
Любен Каравелов e роден през 1834 г. в Копривщица. Учи в килийно, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод. През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив. След това баща му го изпраща да учи в гръцко училище (2 години). После се прехвърля да учи в българско училище, чете и руски автори. Изпратен в Одрин да учи за чирак, връща се в Копривщица, а 1856 г. го изпращат в Цариград. Тук вместо да се заинтересува от търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война. Паралелно с това си записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.
В 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а се записва като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради наклонност към литература, история и славянски езици. Особено влияние му оказват обществените идеи сред бурната студентска младеж като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“. Започват да издават списание „Братски труд“, където Любен Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участвува в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).
Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където съавтор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.
(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).
(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.
(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Мамино детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.
Умира в Русе на 21 януари 1879 г.
Любен Каравелов е известен енциклопедист, поет, писател, журналист, пише библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа история, допринася много за развитието на обществената мисъл в България в своето време. Публикува и под много псевдоними.
Астрид Анна Емилия Линдгрен (на шведски Astrid Anna Emilia Lindgren) е световноизвестна шведска детска писателка. Творбите й са преведени на повече от 70 езика и са издадени в повече от 100 страни.
Астрид е родена на 14 ноември 1907 г. и израства в Смоланд в Швеция. Много от книгите й са свързани с детството й, прекарано в една малка ферма, или пък са тясно свързани със семейството й. Историята за най-известната й героиня, „Пипи Дългото чорапче“, е измислена за нейната дъщеря, която била болна.
Астрид Линдгрен е известна и с подкрепата за правата на детето и животните, както и със съпротивата срещу телесните наказания за деца.
През 1958 г. става вторият автор, спечелил международната награда Ханс Кристиян Андерсен, която се дава за постижения в младежката литература.
След смъртта й на 28 януари 2002 г., шведското правителство учредява Възпоменателната награда Астрид Линдгрен за детска и младежка литература. Наградата, която се присъжда, е 5 милиона шведски крони.
Тя е авторка на „Карлсон, който живее на покрива“, „Пипи Дългото чорапче“, „Емил от Льонеберя“, „Братята с лъвски сърца“, "Роня, дъщерята на разбойника" и други произведения
Стивън Едуин Кинг (роден на 21 септември 1947 г.) е американски писател, известен най-вече със своите романи на ужаса, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на 20 век.
Историите на Стивън Кинг обикновено разказават за обикновени хора – семейства от средната класа, деца, писатели – замесени в зловещи и обикновено свръхестесвени преживявания. Кинг е познавач на хорър жанра, както проличава в книгата „Танц на ужаса“ („Danse Macabre“), в която описва развитието на литературата и филмите от този жанр.
Освен това Стивън Кинг пише творби, които не съдържат свръхестествени елементи, например новелите „Тялото“ и „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“. Екранизациите Изкуплението Шоушенк и Зеленият път са номинирани за Оскар в категорията Най-добър филм.
Ранни години Стивън Кинг е роден в Портланд, щата Мейн, в семеството на Доналд и Рут Пилсбъри Кинг. През 1949 г. баща му напуска семейството и Рут отглежда сама Стивън и по-големия му брат Дейвид, понякога изпадайки в големи финансови затруднения.
Стивън Кинг пише своите първи истории на 7-годишна възраст. В училище той продава на своите съученици разказите, които пише. Той не е обичан от учителите и след като го разкриват, е принуден да върне печалбите от своите продажби.
Стивън печата разказите си на циклостилната машина на брат си Дейвид, който издава списанието „Парцалът на Дейв“ („Dave's Rag“). „Парцалът на Дейв“ се занимава с местни събития и Стивън често допринася за него.
На 13 години той намира кашон със стари книги на баща си, основно хорър и научна фантастика. Това е важно преживяване за него и силно повлиява младия писател.
От 1966 до 1970 г. Кинг следва Английски език в университета в Мейн. Там той пише колона в училищното списание, наречена „Боклукчийската кола на Кинг“ („King's Garbage Truck“). В университета Кинг се запознава с Табита Спърс, за която се жени през 1971 г. За да се издържа, Кинг се захваща със странни работи. Една от тях е в индустриална пералня, където той събира материал за разказа си „The Mangler“.
1974 Кери (Carrie) 1975 Сейлъм'с Лот (Salem's Lot) 1977 Гняв (Rage) (като Ричард Бакман) 1977 Сияние (The Shining) 1978 Нощна смяна (Night Shift) (stories) 1978 Сблъсък (The Stand) 1979 Мъртвата зона (The Dead Zone) 1979 Дългата разходка (The Long Walk) (като Ричард Бакман) 1980 Подпалвачката/Живата факла (Firestarter) 1981 Куджо (Cujo) 1981 Танц на ужаса (Danse Macabre) (автобиографична, за ужаса) 1981 Пътна мрежа (Road Work) (като Ричард Бакман) 1982 Пълзящо шоу (Creepshow) (комикс, илюстриран от Бърни Райтсън) 1982 Тъмната кула I : Стрелецът (The Dark Tower I: The Gunslinger) 1982 Особени сезони/Различни сезони (Different Seasons) (новели) 1982 Бягащият човек (The Running Man) (като Ричард Бакман) 1983 Кристин (Christine) 1983 Цикъл на върколака (Cycle of the Werewolf) (илюстрирана от Бърни Райтсън) 1983 Гробище за домашни любимци (Pet Cemetery) 1984 Очите на дракона (The Eyes of the Dragon) 1984 Талисманът (The Talisman) (написана с Питър Строб) 1984 Проклятието (Thinner) (като Ричард Бакман) 1985 За всекиго по нещо (Skeleton Crew) (разкази) (включени в Тринадесет) 1985 Книги с псевдоним Бакман (The Bachman Books) (събрани романи) 1986 То (It) 1987 Мизъри (Misery) 1987 Тъмната кула II : Трите карти (The Dark Tower II: The Drawing of the Three) 1988 Томичукалата (The Tommyknockers) 1988 Nightmares in the Sky (gargoyle photo book with text by King; photos by f-stop fitzgerald) 1989 Тъмната половина (The Dark Half) 1989 Dolan's Cadillac (limited edition) 1989 My Pretty Pony (limited edition) 1990 The Stand: The Complete & Uncut Edition 1990 Четири след полунощ (Four Past Midnight) (новели) 1991 Needful Things 1991 Тъмната кула III: Пустош (The Dark Tower III: The Waste Lands) 1992 Играта на Джералд (Gerald's Game) 1993 Долорес (Dolores Claiborne) 1993 Nightmares & Dreamscapes (разкази) (включени в Тринадесет) 1994 Безсъние (Insomnia) 1995 Rose Madder 1995 Umney's Last Case 1996 Зеленият път (The Green Mile) (първоначално публикувана в 6 части: Двете убити момиченца (The Two Dead Girls), Мишлето по пътя (Mouse on the Mile), Coffey's Hands, The Bad Death of Eduard Delacroix, Night Journey и Coffey on the Mile) 1996 Град Отчаяние (Desperation) 1996 The Regulators (като Ричард Бакман) 1997 Six Stories (stories) 1997 Тъмната кула IV:Магьосникът (The Dark Tower IV: Wizard and Glass) 1998 Торба с кости (Bag of Bones) 1999 Storm of the Century 1999 Момичето, което обичаше Том Гордън (The Girl Who Loved Tom Gordon) 1999 The New Lieutenant's Rap (limited edition) 1999 Сърца в Атлантида (Hearts in Atlantis) 1999 Blood and Smoke (audio book) 2000 Riding the Bullet (електронно публикувана новела) 2000 The Plant (електронно публикувана) 2000 Secret Windows 2000 За писането: Мемоари на занаята (On Writing: A Memoir of the Craft) (nonfiction and autobiography) 2001 Капан за сънища (Dreamcatcher) 2001 Черният дом (Black House) (продължение на Талисманът; написана с Питър Строб) 2002 Буик 8 (From a Buick 2002 Всичко е съдбовно. 14 мистерии (Everything's Eventual: 14 Dark Tales) (разкази) 2003 Тъмната кула V : Вълците от Кала (The Dark Tower V: Wolves of the Calla) 2004 Тъмната кула VІ (The Dark Tower VI: Song of Susannah) 2004 Тъмната кула VІІ (The Dark Tower VII: The Dark Tower) 2005 Дете на Колорадо (Colorado Kid) 2006 Клетката (The Cell) 2006 Историята на Лизи (Lisey's Story)
Паулу Коелю (на португалски Paulo Coelho) е известен бразилски писател.
Роден е на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро в семейството на Алисия Коелю, ревностна католичка, и Педру Коелю, изтъкнат инженер. Посещава местно училище, където развива любов към поезията и писането. Родителите му не одобряват влеченията на сина си и той постепенно се отдалечава от тях, развивайки бунтарски дух. Родителите му възприемат погрешно непостоянното поведение на сина си и на три пъти го изпращат в клиника за душевно болни, където той претърпява различни терапии, включително електрошокова.
Посещава училище по право в Рио де Жанейро, но го напуска през 1970 г. Започва да се движи в средите на хипита и свободомислещи хора и пише статии, проповядващи свобода. През 1972 г. се захваща с писане на текстове на песни, които му носят добри печалби. През 1974 г. е арестуван за кратко заради поезията си, в която бразилската диктатура вижда заплаха. След тези неприятни преживявания Паулу Коелю започва работа в звукозаписна компания и няколко години по-късно заема поста художествен директор в CBS, но през 1978 г. изненадващо е уволнен.
Година след това се среща със старата си позната Кристина, за която по-късно се оженва, и двамата започват да пътешестват из Европа. Там той се връща към католическата вяра и през 1986 г. Коелю извървява Пътя на Сантяго, старинен маршрут между Франция и Испания, дълъг приблизително 800 км. По него поклонници стигат до испанския град Сантяго де Компостела, където се съхраняват мощите на св. апостол Яков Зеведеев, който на испански се нарича Сантяго и е покровител на Испания. След това събитие той намира сили да напише първата си книга „O Diário de um Mago“, където описва преживяното.
През 1988 г. Паулу Коелю издава „Алхимикът“, която има небивал за бразилски писател успех и 14 години по-късно е обявена за най-продаваната книга, написана на португалски език, за всички времена.
През следващите години Паулу Коелю продава над 50 милиона копия от книгите си, преведени на 56 езика, в 150 страни. Получава множество литературни награди, включително престижната International IMPAC Dublin Literary Award за „Вероника решава да умре“.
Коелю е най-продаваният чуждестранен писател в България в началото на 21-ви век.
Днес писателят живее с жена си Кристина в Рио де Жанейро. Нашумява наскоро с „O Gênio e as Rosas“ и „Единайсет минути“ (Onze Minutos).
1987 Дневникът на един маг (O Diário de um Mago) 1988 Алхимикът (O Alquimista) 1990 Brida 1991 O Dom Supremo 1992 As Valkírias 1994 Maktub 1994 Край река Пиедра седнах и заплаках (Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei) 1996 Петата планина (O Monte Cinco) 1997 Cartas de Amor do Profeta 1997 Воинът на светлината: Наръчник (Manual do Guerreiro da Luz) 1998 Вероника решава да умре (Veronika decide morrer) 1999 Palavras essenciais 2000 Демонът и сеньорита Прим (O Demônio e a Srta. Prym) 2001 Histórias para pais, filhos e netos 2003 Единайсет минути (Onze Minutos) 2004 O Gênio e as Rosas 2005 Захир 2006 Бъди като течащата река
Джон Роналд Руел Толкин (John Ronald Reuel Tolkien, 1892—1973 г.) е британски писател, смятан за основател на жанра фентъзи с романа си „Хобитът“ (The Hobbit) и неговото продължение трилогията „Властелинът на пръстените“ (The Lord of the Rings).Доколкото е известно повечето предци на Толкин били занаятчии. Рода Толкин произлиза от областта Саксония, но живял във Великобритания от 18ти век и бързо се приобщавал към английското общество.
Роден в Блумфонтейн, главен град на живописната Свободна провинция, Южна Африка, в семействот на Артър Руел Толкин и Мейбъл Съфилд, англичани. Баща му се преместил в Блумфонтейн заради получено повишение в банката, в която работил в Англия. Десетина месеца след сватбата на родителите му, на 3 януари 1892 г., се ражда малкият Джон Толкин, когото всички наричат на галено Роналд. След две години се ражда и брат му Хилъри Артър Руел Толкин.
На тригодишна възраст Джон заминава с майка си и брат си за Англия, в Бирмингам на гости на сестрата на Мейбъл. На 15 февруари същата година, баща му умира от инсулт. Майката, почти сама и с две деца в Бирмингам, намира малка къща в крайградското селце Сеърхол, където се установява. Тя се отдава на идеята да даде добро възпитание и образование на децата си. През юни 1900 г. Мейбъл и сестра ѝ, Мей Инкълдън, хвърлят в потрес роднините си, убедени баптисти, приемайки римокатолицизма. Така те скъсват отношенията си с тях.
През есента Джон Толкин се явява на изпит в училището „Кинг Едуард“ и е приет. В края на същата година семейството се мести в Моусли, за да бъдат по-близо до Бирмингам и училището. Скоро след това Мейбъл Толкин се премества в къща в Еджбастън в близост до Бирмингамската оратория и училището „Св. Филип“, където тя премества децата си поради финансови затруднения. През есента на идната година Джон Роналд получава стипендия от „Кинг Едуард“ и се завръща там, за да продължи обучението си.
На 14 ноември 1904, майка му умира след шестдневна диабетична кома. Роналд и брат му Хилари се преместват при леля им Беатрис Съфилд. Отец Франсис Ксавиер Морган, свещеник в Бирмингамската оратория, става техен настойник. Скоро отношенията на двете момчета с леля им се обтягат и отеца им помага да си намерят евтин пансион, където Роналд се запознава с красивата девойка Идит Мери Брат. С голям интерес Толкин попива знания за нови езици, участва в училищния отбор по ръгби. Поради това отец Морган не е очарован от появата на Идит, която е с три години по-голяма от него. Той обяснява на Роналд, че без стипендия не би могъл да завърши образованието си, а за тази цел трябва да се справи блестящо на приемните изпити в Оксфорд. Толкин обещава да прекрати връзката си с Идит до навършването на двадесет и една години.
В началото на 1908 г. Роналди и брат му се местят да живеят в общежитие зад църквата и Роналд започва първата си година в Оксфорд. Там скоро забелязват талантът му по отношение усвояването на нови езици. На 17 декември 1911 г. той получава и първата си награда в колежа Екзитър. През 1913 г., след навършване на пълнолетието си, той изпраща писмо до Идит с молба да се омъжи за него. Три години по-късно отец Морган благославя брака им. През същата година държи държавни изпити за степен бакалавър на хуманитарните науки. След две години получава първа степен за Английски език и литература. Същевременно е назначен в полка на Лангширските стрелци.
Толкин през 1916 с военна униформаНа 22 март 1916 г. той сключва брак с Идит Брат. Междувременно е избухнала Първата световна война. Три месеца след сватабата си, Толкин участва в настъплението при р. Сома като офицер(лейтенант)-свързочник в продължение на четири месеца. Скоро заболява тежко от тиф и се завръща в Англия. По това време Толкин вярва че някога Англия е била богата с множество легенди и предания, такива като скандинавските митове, ирландските саги и келтските епоси. Те обаче били изгубени след завладяването на Острова от норманите през 1066 година. Така страната остава „пропита” с келтската, но не и с англосаксонската митология и фолклор. Хрумва му мъглява идея за творба, която именова „Книга на изгубените предания“.
През 1929 г. се ражда дъщеря му Присила. Идеите на Толкин за неговата митология вече се развиват, но само в ума му. Около 1933 г. той за пръв път подхваща историята за едно малко същество наречено Билбо Торбинс и през 1936 г. завършва „Хобитът“ — първата му издадена книга, свързана със Средната земя. То е хòбит – странно малко същество, живеещо в не по-малко странна страна. Билбо е въвлечен от вълшебника Гандалф в едно приключение заедно с тринайсет джуджета, тръгнали да открият заедно едно съкровище, пазено от дракона Смог
Хариет Бичер Стоу (1811–1896) е американска писателка, най-известна с романа си против робството на чернокожото население в Америка – „Чичо Томовата колиба“ (1851-52). Стоу написва този роман като протестна реакция срещу нововъведения Закон срещу бягството на роби (1850), според който оказващите помощ на избягал роб се считат за престъпници. Чичо Том от романа е купуван и продаван три пъти и накрая е пребит до смърт от последния си собственик. Романът веднага става бестселър. Превежда се на 37 езика и само за пет години се продават половин милион бройки.
Хариет Бичер Стоу е родена в Личфийлд, Кънектикът, на 14 юни 1811 г. Отраснала в семейство на пастор, тя възприема най-важните пуритански добродетели – силна набожност, благочестие, труд и усърдие. Майка й, родила осем деца – шест момчета и две момичета, умира на 41 г., когато Хариет е едва четиригодишна. Получава много добро образование. В училището, ръководена от сестра й, тя изучава езици, природни и технически науки, композиране, етика, логика, математика – предмети, по правило преподавани само на момчета. След завършването си става учителка в същото училище.
Заедно със сестра си, Хариет написва учебник по география. Литературната й кариера започва през 1834 г., когато спечелва награда от „Уестърн Монтли Магазин“. Тя става редовен сътрудник на списанието, като пише разкази и есета. Първата й книга, „Мейфлауър“ (това е името на кораба, с който пристигат първите заселници пуритани в Америка през 1620 г.), излиза през 1843.
През 1836 се омъжва за Калвин Елис Стоу, преподавател вдовец, чиято съпруга е била нейна приятелка. Ранните години на брака им са белязани от бедност. За 14 години Стоу ражда 7 деца. През 1850 на съпруга й е предложено професорско място и семейството се премества в Мейн. През 1850 г. Конгресът приема закона срещу бягството на роби. Появяват се протести, гражданите са възмутени от решението да се считат за престъпници хората, които оказват помощ на избягал роб. Моментът съвпада с лична трагедия за Стоу – смъртта на едно от децата й от холера. Идеята за романа „Чичо Томовата колиба“ я осенява по време на църковна служба. Внезапно тя получава видение на окъсан, измъчен роб, когото бият жестоко. По-късно казва, че романът е вдъхновен и написан от Бог. Книгата е публикувана първо на части в „Национална ера“ – вестник, ангажиран с борбата срещу робството. Историята, разказана в него, е отчасти базирана на истински случай, за който, както и за други подобни, Хариет Бичер Стоу е знаела. Но при писането на романа, тя наистина изпада в някакво състояние на вдъхновение „Не можех да контролирам историята, Бог сам я пишеше“, разказва Стоу. „Аз бях само инструмент в ръката Му. На Него трябва да се отдадат всички похвали“. Президентът Ейбрахам Линкълн се среща със Стоу и се шегува: „А, значи Вие сте малката женичка, написала книгата, от която започна голямата война!“.
По ирония на съдбата, Стоу не е имала никакви намерения да подстрекава към война. Тя дори не пише открито против системата на робството, а още по-малко – срещу плантаторите от южните щати, където е разпространено използването на роби. Самата тя има лични познати сред робовладелците от южните щати и ги изобразява в благоприятна светлина. Господарите на чичо Том, например, които са южняци, се отнасят добре с него, а злодеят господар е северняк. Хариет Бичер Стоу разглежда робството не от политическа или философска гледна точка, а от гледната точка на семейните и християнски ценности. Робството е жестоко, според Стоу, защото разделя семействатa и така прекъсва естествените връзки между родители и деца и – преди всичко – защото противоречи на християнското учение. Всъщност книгата й е имала за цел да помири Севера и Юга, но, разбунвайки духовете, наистина става един от поводите за започване на Гражданската война (1861–1865), с която се премахва – поне на хартия – робството на чернокожото население в Америка.
Популярността на Стоу й проправя път към големите национални списания, които започват редовно да публикуват нейни материали. Тя става най-известната жена в Америка и най-честваната писателката в литературните кръгове. През 1853, 1856 и 1859 Стоу пътува из Европа и се запознава с Джордж Елиът, Елизабет Барет Браунинг и съпругата на Байрон. Но британското обществено мнение се обръща срещу нея, когато тя смело и в писмена форма обвинява лорд Байрон в кръвосмесителна връзка с неговата полу-сестра. Това става в момент, когато същото това общество тайно шушука по адрес на лорда, но никой не смее да го обвини открито. Стоу тежко понася британското лицемерие.
И към романа „Чичо Томовата колиба“ са отправени нападки за достоверност – и то в собствената й родина. В отговор, Стоу публикува „Ключ към Чичо Томовата колиба“ (1853), в който разкрива своите документални източници. След това написва още един роман срещу робството „Дред – Разказ за голямото Блато на отчаянието“ (1856). В него се разказва за един драматичен опит за въстание на робите от южните щати. Публикува също и изследвания на социалния живот, есета и малко томче с религиозна поезия. Постепенно здравето й се влошава. През 1888, две години след смъртта на съпруга си, получава трайно разстройство на душевното си равновесие и на 1 юли 1896 умира в Хартфорд, Кънектикът.
Тери Пратчет Тери Пратчет (на английски Terry Pratchett) е британски писател и най-продаваният автор във Великобритания за 90-те.
Живот Роден е в селото Форти Грийн, което сега е част от Бейкънсфийлд, графство Бъкингамшър, Великобритания на 28 април 1948 година. От 1959 учи във висше техническо училище в Уайкъмб. Неговият първи разказ „The Hades Business“ е публикуван в училищното списание през 1961, а през 1963 — в професионално издание. След това напуска училище и се заема с журналистика. Неговия първи роман „Килимените хора“ (The Carpet People) е публикуван през 1971 година. Първата книга от поредицата „Светът на Диска“ (Discworld) — „Цветът на магията“ („The Colour of Magic“) излиза през 1983.
Романът „Пирамиди“ е награден с британската награда за фентъзи. През 1998 г. е отличен от английската кралица заради постижения в литературата.
Произведения извън поредицата Светът на диска
Килимените хора Само ти можеш да спасиш света Джони и бомбата Джони и умрелите Страта Тъмната страна на слънцето Масклин Грима и Доркас Крилете на Масклин Добри поличби Автентичната котка Трилогията за номите
Елизабет Костова (родена Елизабет Джонстън на 4 август 1964 г.) е американска писателка.
Елизабет Костова е родена в Ню Лондон, щата Кънектикът, САЩ. Тя завършва университета Йейл със степен бакалавър по британска култура, след което прави магистратура по изящни изкуства към Мичиганския университет. През 1989 г. се запознава с бъдещия си съпруг Георги Костов в София. Двамата живеят в Ан Арбър, щата Мичиган. За разлика от други съпруги на българи, тя си е направила труда да си промени фамилията в съответствие с българските именни традиции (т.е. Елизабет КостовА, а не Елизабет Костов).
Нейният дебютен роман, „Историкът“ (юни 2005) е историческо приключение за издирването на гроба на Влад Цепеш, както и за опита да се установи, дали той е бил вампир (Дракула). Написването на романа отнема на авторката около десет години. Част от действието му се развива в България. Книгата е сравнявана с бестселъра от 2003 г. "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун.
Правата за публикуване на романа са откупени от Little, Brown and Co. за 2 милиона долара. В последствие Сони купува правата за филм по книгата за $1.5 милиона. Продуцент на филма ще бъде Дъглас Уик, продуцирал холивудските Мемоарите на една гейша и Гладиатор.
Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов (8.07.1877, с. Байлово, Софийско - 3.12.1949, София).
Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 - 96). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 - 07), командирован в Нанси, Франция (1906 - 07), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 - 16), уредник в къщата-музей "Иван Вазов" (1924 - 44). Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. "Селска разговорка" (1902 - 03). Участва в редактирането на в. "Българан" (1904 - 09), в. "Развигор" (1921 - 27, 1937), редактира детските списания "Веселушка" (1908 - 10), "Чавче" (1913 - 14), "Светулка" (1904 - 44, 1945 - 47), в. "Пътека" (1933 - 36); член на редколегията на в. "Септемврийче" (от 1945). Председател на Съюза на българските писатели през 1940.
Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. "Войнишка сбирка" разказа "Мило е отечеството", в ученическото списание "Извор" разказа "На майчин гроб", стихотворенията "Зима" и "Привет". Под стихотворението "Тихи тъги" (ноем. 1897), отпечатано в сп. "Български преглед", за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.
Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: "Напаст божия", "Ветрената мелница", "На оня свят", "Гост", "Андрешко", "Пролетна измама". Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника "Пижо и Пендо" (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител - "Душата на учителя", "Кал", "Самичка", "В интерес на просветата". Една от основните теми е и черквата и представителите й. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове ("Напаст божия", "Братя", "Изкушение"). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.
В повестта "Гераците" (1911) - едно от най-значителните произведения в българската литература - Елин Пeлин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест "Земя" (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
По време на Първата световна война 1914 - 18 г. Елин Пелин пише патриотарски произведения, събрани в сборника "Китка за юнака" (1917). През 1928 издава сборника "Черни рози" - стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата "Аз, ти, той" (1936) - злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременноста. В "Под манастирската лоза" (1936) - цикъл философски разкази и притчи - формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.
През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи 2 части - "Ян Бибиян" (1933) и "Ян Бибиян на Луната" (1934), на книгите "Златни люлки" (1909), "Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса" (1918), "Гори Тилилейски" (1919), "Сладкодумна баба" (1919), "Правдата и кривдата" (1920), "Песнички" (1927), "Поточета бистри" (1931), "Приказки и басни" (1949) и др.
Творчеството на Елин Пелин е изключително изследване на духовната същност на човека, на неговият интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. То е един от върховете на българското повествователно изкуство. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Други псевдоними, които е използвал са: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и др.
Даниел Дефо е английски новелист, памфлетист и жуналист, роден през 1660 в Лондон. Hо датата му на раждане е неизвестна. Умира през април 1731. Считан е за основоположник на английския роман и за пръв автор на новинарски репортажи. Животът на Даниел Дефо е доста странен. Истинската му фамилия е Фо, но той прибавя "Де" към нея. Причината за това не е напълно ясна, но се предполага, че е променил фамилията cи, защото по този начин фамилията Дефо би го представила, като човек с благороден произход.
Той е роден в семейство на занаятчии. Баща му Джеймс Фо е суров поританин, който смята, че най-доброто място да се образова неговия наследник е духовната семинария. Синът му обаче получава много добро образование в академията на Чарлз Мортън. Даниел усвоява практически знания по история, математика, география, френски, италиански, испански, латински и гръцки. Получава образование, което го подготвя да се присъедини към редиците на църквата. Hо проповедническата дейност е чужда за него и през 1685 г. той решава да се заеме с търговия - става фабрикант на чорапи, посредник е за износ на платове и внос на вино, собственик е на тухларна фабрика. Дефо много обичал търговията и написал безброй есета и памфлети на икономическа тема.
През 1684 Даниел Дефо се жени за Мари Тюфлей, дъщеря на търговец. Двамата имат 8 деца, от които 6 оцеляват,а бракът им продължава 47 години, но за съжаление е изпълнен с много трудности, заради постоянното отсъствие на Дефо, многото му пътувания инестабилното му богатство. Година след сватбата си Дефо участва във въстание срещу католическия цар Джеймс II. Криейки се като беглец в църковния двор, след като въстанието било потушено, той видял името Робинзон Крузо, издълбано върху камък и по-късно дал това име на известния си герой.
През 1692 Дефо загубва богатството си, a 3 години по-късно постъпва на държавна служба - изпълнява възложени задачи, пътувайки да Шотландия. По това време имало движение за обединяване на Англия и Шотландия, което било неправилно разбрано от шотландците, а Дефо имал задачата да им го обясни. По-късно работи и като таен агент и журналист, пишейки изобличителни памфлети срещу феодално-монархическата и църковна реакция.
През 1703 Дефо е осъден да бъде привързан на позорния стълб и на затвор, именно заради един от тези памфлети, чието име е „Най-краткият начин за справяне с несъгласните". Д. Дефо е бил първият човек, привързан на позорния стълб, който след това се е превърнал в национален герой. В едно полицейско съобщение Дефо е описан така: "човек на среден ръст...мургав, с тъмноруси коси, носи перука. Той е с гърбав нос, остра брадичка, сиви очи и голяма брадавица до устата."
След излизането си от затвора Даниел получава шанс да започне всичко отначало и издава вестник "Преглед на френската дейност", който е свързан с въпросите в Европа. Издаването на този вестник е невероятно амбициозно начинанание за един човек. Дефо се ползва с благоволението на правителството, което не пропуска шанса да използва таланта му за целите на своята политика. Изследвайки различни сфери от обществения живот, писателят стига до печалната констатация: "Аз видях опакото на всички партии, опакото на техните претенции и на тяхната искреност." Със статиите си по въпроси, касаещи историята, географията, икономиката, педагогиката, медицината и други, Дефо става един от основоположниците на Английската журналистика. Той въвежда популярното есе, уводната статия, интервюто - жанрове, без които не може нито един вестник.
Дефо е бил търговец, фабрикант, застраховател на кораби, затворник, войник, злоупотребител, шпионин, беглец, политически представител. Но най-вече велик писател, защото чрез творбите си е добил световна популярност.
Даниел Дефо има над 250 публикации. Първата му важна публикация е през 1698г - An Essay upon Projects, а известността му започва през 1701 с написването на поемата "Чистокръвният англичанин", в която защитава Уилиям III и oсмива претенциите на аристокрацията за чистотата на английската кръв. Когато наближил 60-те си години, Дефо започва да пише романи. През 1719 публикува романът, който му донася най-голяма известност - "Животът и чудните приключения на мореплавателя Робинзон Крузо". Успехът е изумителен и авторът издава две продължения - "Следващите приключения на Робинзон Крузо" и "Сериозни мисли, премислени от Робинзон през течение на целия му живот", но те не достигат популярността на първата книга.
Други романи, чийто герои предизвикват по-сериозен интерес са - "Мол Фландърс" (1722) - история на самотна жена от Лондон и крадец, "Капитан Сингълтън" (1720), "Полковник Джек" (1722), "Роксана" (1724), в чиято основа е вплетена съдбата на индивида, който трябва да оцелее сред враждебно настроеното към него общество, не по-малко жестоко от природата.
Добил слава на талантлив писател, Даниел Дефо умира в страшна самота, далеч от семейството, криейки се от преследващите го кредитори, за да докаже за сетен път баналната истина, че славата и материалното благополучие най-често се разминават.
След Шекспир Даниел Дефое е може би най-четеният и известен английски творец, той е активна и волева натура и воюва срещу всичко, което нарушава хармонията в обществото.
Безспорно "Робинзон Крузо" е един роман със световно значение.
Луиза Мей Олкът (1832-1888) e родена във Филаделфия, САЩ. Тя е една от четирите дъщери на учителите Абигейл и Бронсън Олкът. Голяма роля при оформянето на личността й изиграват приятелите на семейството - Ралф Емерсън и Хенри Торо, двама от най-изявените философи на САЩ. Родителите на Олкът основават частно училище, в което искат да преподават по нови, модерни методи. Опитът им обаче излиза неуспешен и семейството изпада в нищета. По време на Гражданската война Луиза Олкът отива на фронта като медицинска сестра. Разболява се тежко от коремен тиф. Нейните разкази на военна тема й донасят славата на талантлива писателка. През 1868г. публикува романа си "Малки жени", в който описва своето детство. Поради големия успех на книгата читателите започват да настоват за продължение, в което да се разказва за порастването на момичетата. Олкът обаче не се връща към спомените си, а използва въображение. Писането на "Добри съпруги" (1869) върви по-трудно, отколкото създаването на "Малки жени", но интересът към втория роман е огромен. Олкът постига финансов успех, за какъвто си мечтае от 12-годишна възраст. Читателите до такава степен харесват момичетата от семейство Марч, че Олкът написва още два романа за тях - "Малки мъже" (1871) и "Синовете на Джо" (1886). В тях са описани пансионът и колежът, който Джо ръководи заедно с мъжа си - професор Баер. В последните години от живота си Олкът боледува тежко. Нужни са й цели шест години, за да завърши последния роман от четирилогията за семейство Марч. В двете си по-късни книги Олкът развива някои от идеите на баща си за образованието. Всъщност през целия си живот писателката запазва много дълбока връзка със своя баща. Олкът умира само два дни след смъртта му. И до днес творчеството й е много популярно в САЩ и в Европа, независимо от големите промени, които отличават днешния живот от времето на Олкът.
Уѝлям Шѐкспир (на английски: William Shakespeare[1] [2]) е знаменит английски драматург и поет, признат в западната култура като най-значимият писател в англоезичната литература.
Шекспир е от малкото драматурзи, които се отличават в писането както на трагедии, така и на комедии. Някои от пиесите му съдържат песни, които са едни от най-изтънчените лирични поеми, писани на английски език. Шекспир е написал 38 пиеси, 154 сонета и множество поеми - 2 повествователни и няколко по-кратки. Способността му да улавя и предава най-дълбоките аспекти от човешката природа дават право на мнозина да го смятат за ненадминат талант, а Английският ренесанс често е наричан „шекспиров период“.
Пише произведенията си в периода 1588-1613 година, но точните дати и хронологичната последователност на пиесите не са изяснени в повечето случаи. Продуктивността му е изключителна, още повече като се вземе предвид, че е живял само 52 години. В допълнение, Шекспир е най-цитираният писател в англоезичната литература, смятан за "английския национален поет" и наричан още бардът на Ейвън или лебедът на Ейвън.
Преводи на Шекспир има на повечето живи езици и неговите пиеси се ираят неотменно навсякъде по света.
Биография Ранни години Уилям Шекспир е роден през 1564 година в град Стратфорд на Ейвън и е кръстен на 26 април. Датата на раждането му е неизвестна, но традиционно се приема, че това е 23 април, Гергьовден.[3] Тази дата води началото си от грешка на изследовател от 18 век и се утвърждава, донякъде заради съвпадението с датата на смъртта на Шекспир - 23 април 1616 г.[4]
Бащата на Шекспир, Джон, е заможен производител и търговец на ръкавици и изделия от кожа, произлизащ от Снитърфийлд, а майка му, Мери Ардън, е дъщеря на богат селянин.[5] Уилям е третото от осем деца в семейството и най-големият син, доживял до зряла възраст.[6]
Въпреки че няма оцелели документи за това, повечето биографи на Шекспир приемат, че той учи в училището „Крал Едуард VI“ в Стратфорд,[7] безплатно училище, основано през 1553 година и разположено на няколкостотин метра от дома му. Качеството на обучението в началните училища по това време е различно, но учебната програма е унифицирана[8] и включва обучение по латински език и литература.[9]
На 27 ноември 1582 година, когато е на 18 години, Уилям Шекспир се жени за Ан Хатауей — дъщерята на местен селянин, която е с 8 години по-възрастна от него.[10] Двамата имат три деца, първото от което се ражда шест месеца след брака им и е кръстено на 26 май 1583 година с името Сюзана.[11] Две години по-късно (кръстени са на 2 февруари 1585 година) се раждат и близнаците Джудит и Хамнет.[12] Хамнет е единственият син на Шекспир, но умира на 11 години (погребан е на 11 август 1596 година).[13]
Времето между 1582 и 1592 година е неясно, защото Шекспир не фигурира в никакви писмени документи. Предполага се, че през това време той работи като занаятчия, учител, в адвокатска кантора и като актьор в пътуваща трупа. През 1592 година вече е част от театралния живот на Лондон.
Произведения Както е добре известно самият Шекспир не е имал дял или участие в публикуването на собствените му произведения, нещо повече, той не е имал интерес в това. Той е предоставял манускрипти на пиесите за групата си (Първоначално кръстена Мъжете на Чембърлейн, а после Мъжете на краля), но компаниите по това време смятали, че е лошо за бизнеса да публикуват текстовете - така те могли да станат достъпни за други компании, самият Шекспир се вълнувал само от представянето на пиесите на сцена. Все пак осемнадесет (18) от пиесите биват публикувани като евтини малки кварто издания (кварто наподобява памфлет, страниците са оформени като листата са прегънати през средата), макар с не особено достоверен и точен текст. Всъщност на Шекспир дори не е заплатено за тези издания, понеже по онова време издателствата заплащали за манускрипт без да се интересуват кой всъщност е автора. Все пак двама от приятелите на Шекспир, Хеминг и Конел, събрали общо тридесет и шест (36) негови пиеси, осемнадесет (18), от които до тогава непубликувани и ги издали като фолио, и досега известно като Първо фолио. Това издание се появява през 1623, седем години след смъртта на Шекспир. Именно в това първо фолио пиесите на Шекспир са разделени на три групи: трагедии, комедии и исторически. Днес някои от пиесите (комедии) се отделят в четвърта група - романси или трагикомедии.
Трагедии Ромео и Жулиета (Romeo and Juliet) Макбет (Macbeth) Крал Лир (King Lear) Хамлет (Hamlet) Отело (Othello) Тит Андроник (Titus Andronicus) Юлий Цезар (Julius Caesar) Антоний и Клеопатра (Antony and Cleopatra) Кориолан (Coriolanus) Троил и Кресида (Troilus and Cressida) Тимон от Атина (Timon of Athens) Комедии Комедия от грешки (The Comedy of Errors) Всичко е добре, когато свършва добре (All's Well That Ends Well) Както ви се харесва (As You Like It) Сън в лятна нощ (A Midsummer Night's Dream) Много шум за нищо (Much Ado About Nothing) Мяра за мяра (Measure for Measure) Укротяване на опърничавата (Taming of the Shrew) Дванайста нощ (Twelfth Night or What You Will) Венецианският търговец (The Merchant of Venice) Веселите уиндзорки (The Merry Wives of Windsor) Напразни усилия на любовта (Love's Labour's Lost') Двамата веронци (The Two Gentlemen of Verona) Двамата знатни сродници (The Two Noble Kinsmen) Романси Бурята (The Tempest) Перикъл (Pericles, Prince of Tyre) Цимбелин (Cymbeline) Зимна приказка (The Winter's Tale) Исторически драми Ричард III (Richard III) Ричард II (Richard II) Хенри VI, част 1 (Henry VI, part 1) Хенри VI, част 2 (Henry VI, part 2) Хенри VI, част 3 (Henry VI, part 3) Хенри V (Henry V) Хенри IV, част 1 (Henry IV, part 1) Хенри IV, част 2 (Henry IV, part 2) Хенри VIII (Henry VIII) Крал Джон (King John) Загубени пиеси Победоносните усилия на любовта (Love's Labour's Won) Карденио (Cardenio) Апокрифни Едмънд Храбрият (Edmund Ironside) Едуард III (Edward III) Сър Томас Мор (') Поезия Сонети (Sonnets) По-дълги стихотворения: Венера и Адонис (Venus and Adonis) Похищението на Лукреция (The Rape of Lucrece) Влюбеният пилигрим (The Passionate Pilgrim) Фениксът и Гълъбът (The Phoenix and the Turtle)
Начало
Автор
Активен
